Сквозь сумрак узких улиц, сквозь стены и балконы,
Сквозь грустное журчанье и предосенний сон,
Сквозь город мой, в железо и в камни погребенный,
Я чувствую, как ждешь ты, – и счастлив и смущен.

Угадываю взгляд твой, блуждающий во мраке,
И руки, что невольно протягивает друг, –
Теперь я будто вижу, как шаг ты ловишь всякий,
Как вздрагивает сердце в ответ на каждый звук.

Я вздрагиваю тоже, – и тайных нитей сила
Влечет меня, и больше в душе сомнений нет.
Иду – и быть не может, чтоб я себя спросила,
В каком сегодня доме застигнет нас рассвет.
1959
Оригинал:

Съдба


През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити –
усещам, че ме чакаш – ликуващ и смутен.

Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.

И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.
Елисавета Багряна. ?